Предмет методи на философската антропология


Категория на документа: Биология



Той е противоположен на смеха, но също като него овъншествява вътрешните ни вълнения. Според Хегел сълзите представляват практическото разрешаване на болката. Затова и очите се мислят като притежатели на двояко значение – да усещат външните предмети и да разкриват душата. Според него „в плача се осъществява обективизиране на субективността”.

-Човешката ръка

Според Ендерс нейните особени функции са присъщи само на човешките крайници. Възниква даже наука за нея – хирософия. Според философът ръката не е само мост към другия, но е и мост към надличностното духовно и божествено. Различността на ръцете и наличието на две такива (мъжка и женска, дясна и лява) е характеризиращо за индивидуалността, която тя изразява.

Затова и Хегел заключва, че „Ръката на човека е инструмент на инструментите”.

Г) Тялото като импресия

Философите признават, че тялото не е статично, то е в непрекъснато движение и процес на промяна. Според Хегел по цялата му повърхност е разлят един „душевен тон”. Мерло-Понти изтъква, че то е „ключ към света”, тъй като задава мащаба на предметите.

Хосе Ортега-и-Гасет аргументира, че всичките части на отделното тяло, взети поотделно или като цяло, са полови признаци, но именно женската или мъжката души ни помагат да разграничим това тяло като мъжко или женско. Философът открива женствеността в мекотата на формите, в слабостта, в спецификата на женското его. Според него целият психически и физически живот на жената е свързан в много по-голяма степен с нейното тяло, отколкото тези на мъжа. Нейната душа се тълкува като по-телесна, затова и тя е създала т.нар. култура на тялото. Нейното тяло се проявява като наситено с душевност, затова и противоречието между тяло и душа при жената е много по-слабо.
3. Модусите на душата. Страхът (Аристотел, Монтен, Киркегор, Рихтер)

Душа притежават само живите организми. Различните философи я тълкуват по различен начин – като самодвижеща се субстанция (Платон), нещо без покой (Талес), съставено от земя и вода (Хезиод и Анаксимандър), от кръв (Емпедокъл) или от земя и вода (Парменид). Спорове има и по отношение на мястото й – в мозъка (Хипократ и Херофил), в цялото тяло (Аристотел и Демокрит), в стомаха (Епикур), в кръвта (Емпедокъл), във всяка част от тялото (Гелен), междувеждието (Ставрон), в сърцето (Хризип).

Според Платон индивидуалната душа е произлязла от една обща душа, от една божествена субстанция. Други мислители свързват развитието й с това на тялото. Оттам произлиза и спора за или против нейната безсмъртност.

Вътрешните противоречия на душата, карат някои философи да търсят път към мира, а други като Ницше да се противопоставят на душевното спокойствие като отпускане на душевността. Затова и е необходимо тълкуването на свойствата на душата – нейните модуси.
Страхът
Той е вечна сянка над нашия живот. Религията, науката и магьосничеството са се заели с тълкуването, разгадаването и преодоляването му. Той е част от нашата екзистенция и според Френсис Бейкън той е средство за запазване на живота. Суеверието също се мисли като тип панически страх.

Един от основните човешки страхове е този от смъртта, който се мисли от Ерих Фром като страх да загубиш себе си. Друг основен страх е тълкуваният от Зигмунд Фройд, страх от кръвосмешението. Преодолените фундаментални страхове постепенно се обвързват с нови. Но човек не може да избяга от страха, тъй като той винаги остава в и с него.

Затова и според Н.Бердяев той се явява един от главните фактори на историята.
А) Аристотел

Отговаря на въпросите от какво, от кого и в какво състояние се страхуваме.

Страхът се свързва с очакваното зло, нещо близко и предстоящо. Освен това се страхуваме и от неща, които притежават „голяма сила да разрушават или нанасят вреди”.

Тъй като повечето хора са лоши и слаби, за тях е страшно да зависят от другиго. Страхуваме се от съучастниците в наше злодеяние, а също и от тези, които са способни да извършат неправда, както и от кротките, насмешливите и хитрите.

Хората, които се смятат за неуязвими, не се страхуват от нищо, както още щастливите и безчувствените.

Наблюдаването на трагично действие също предизвиква страх у зрителя – страх за героя, но и за себе си. Страхът според Аристотел се корени главно в своеволието, с което боговете управляват човешките съдби.
Б) Мишел Монтен

Много хора губят разсъдъка си от страх. В състояние на страх те не знаят какво правят. Страхът може да обхване и цяла група хора и, докато едни окриля, други направо вцепенява. От страх пред срама са извършвани нечувани подвизи. За тези хора позорът е бил по-страшен от самия страх.

Пред грозящата ги опасност хората губят апетита, съня и спокойствието си, вследствие на силата на страха. Той се тълкува като по-мъчителен и по-непоносим дори от самата смърт.

За Монтен паническият страх е най-страшен, тъй като може да обхване най-голяма част хора.
В) Сьорен Киркегор

Страхът възниква първоначално с първородния грях - „грехът е дошъл на света в страх, но от друга страна грехът е довел страха със себе си”.

Има два важни момента в появата на страха:
1. Страхува се само човекът



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Предмет методи на философската антропология 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.