Фуражо-производство


Категория на документа: Биология


Принадлежи към групата на високите ливадни треви. Има зимно- пролетен тип на развитие. Стъблата са високи 80-120см, с луковични удебеления в основата. Езичето е високо 5-6 см, бяло, заострено в средата ушички липсват. Съцветието е лъжлив клас. Класчетата са едноцветни. Семената са яйцевидни, дебни, плевести. Понася ниски температури. За нашата страна тимотейката има значение главно в планинските райони. Има значение главно като сенокосна трева. При правилен начин на използване тя непрекъснато увеличава относителния си дял в пасищния тревостой и проявява голяма дълготрайност (6-8 и повече години). При благоприятни условия и пасищно използване тя се включва в тревните смески в % не по- висок от 20-25. Тя е една от най- старите културни треви. Производството на семена от тимотейката не е трудно. У нас се получават средно около 30 кг семе от дка. При добри грижи може да се произведат и 50 кг.
23. Ливадна лисича опашка.
Принадлежи към групата на високите треви. Има къси подземни коренища. Листата не са окосмени, имат ясно набраздена питура и са матови. Влагалището е кръгло, езичето- ниско, бяло или зеленикаво, равно, ушички липсват. Съцветието е лъжлив клас с едноцветни класчета. Зърната са плевести. Има зимно пролетен тип на развитие. Когато се коси по- високо и се отглежда при благоприятни условия, може да даде за 1 година 3 коситби. При благоприятни условия издържа 10 и повече години. Развитието и зависи главно от наличието на вода и азот. Сравнително плитка котенова система. Не е взискателна към механичния състав на почвата, но най- подходящите за нея са средно тежките почви. Понася добре ниските температури. Ливадната лисича опашка е една от най- ценните високодобивни (до 600 кг сено на декар) житни ливадни треви.
24. Ежова главица.
Принадлежи към средно високите треви. Стъблата са сравнително груби. Влагалищата са двустранно сплеснати. Листата са сиво- зелени, матови, отгоре глатки, неокосмени, отдолу слабо набраздени, грапави, с добре изразен среден ръб. Езичето е високо 4-8 мм, триъгълно, бяло, понякога раздвоено, ушички липсват. Съцветието е метлица с едно или две разклонения в основата. Класчетата са многоцвени, групирани в главици. Семената са плевести. Ежовата главица израства бързо през пролетта. Тя не е мн взискателен вид. Благодарение на мощната си коренова система тя се развива в сравнително сухи местообитения. Към механичния състав на почвата не предявява специални изисквания, за това се среща на песъчливи и тежки глинести почви. Понася сравнително добре засенчването. Една от най- старите културни, ливадни треви. Най- напред отглеждана в англия за семена през 18 в. сега се смята за една от най- ценните ливадни треви. За нашата страна илма изключително значение, тя е дълготрайна и при правилен режим на отглеждане дава високи добиви зелена маса ( 3- 3,5 тона) и сено 1 тон на декар. Порди голямата си сухоустойчивост се използва за създаване на смески за всякакъв начин на използване, които понасят добре пашата, тъпкването и изкъсването и се приемат с апетит от преживните животни. Най- висококачествено е сеното при коситба във фазапълно изметляване. Когато се съставят тревни смески с ежова главица, тя трябва да участва до 30% а най- често - 15-20%.
25. Бяла полевица.
У нас бялата полевица е малко известна като културна трева и рядко се използва при изкуственото тревосеене. Тя е дълготрайна, коренищна,средно висока (60-80 см) трева. Листната петура е средно широка, нежна, неокосмена, фино набраздена отгоре. Езичето е високо, бяло, ципесто, заострено или раздвоено на върха. Ушички липсват. Съцветието е метлица с много разклонения в основата. Класчетата са дребни, едноцветни, без осил. Ърната са вретеновидни до линейни, сребристокафяви. Образува къси подземни коренища и сравнително високи стъбла ( до 100 см). Развива се най- добре на по- тежки, добре овлажнени почви и райони с висока атмосферна влсжност. Добре понася зимните студове, пролетните късни застудявания и продължителната снежна покривка. Змачението и е най- голямо при създаването на дълготрайни пасища. Устойчива на утъпкване и изкъсване при паша. Освен за пасища е подходяща за озеленяване на паркове и градини и затревяване на игрища и летища.
28. соя- значение, ботаническа характеристика, изисквания към вегетационните фактори, сортове.
В настоящия момент соята има важно място в световното земеделие. Продуктите от нея са били основен източник на белтъчини. В европа соята е внесенапрез 18 в. във връзка с осигуряване на фуражен протеин през последните години особено бързо нараства производството на соя. Разбира се, не трябва да се подценява значението на производството на соево масло, особено за маргариновата промишленост. Белтъчините на соята по пълноценност се отнасят към най добрите растителни белтъчини. Главният център на отглеждане на соята в момента е САЩ. До първата световна война соята е била почти неизвестна в България.
От соята се отглеждат 4 подвида: манджурска, японска, китайска, корейска. От тях най- широко разпространена е манджурската соя.
Коренова система: съст. Се от главен корен и множество странични разклонения. Прониква на дълбочина 130-150 см. А в страни до 40- 50см.; Стъбло: то е здраво, неполягащо и добре облистено. При нискостъблените сортове височината му е 30-50 см, при високостъблените (главно късни сортове)- 80-100см и повече.; Листа: първите двойки листа над семеделите са прости (едноделни), а останалите сложни (триделни). Стъблата и листата са окосмени с ръждиви или сиво-бели власинки. Цветове: те са дребни, бели или светловиолетови, събрани по 3-5, рядко 5-9 в съцветия. Плодове: прави или сърповидни бобове. Съдържа по 1-5, най- често 2- 3 семена. Семената имат различна форма, големина и цвят. Формата им е яйцевидна, удълженоовална, плосколещовидна или сферична, а цветът- светложълт, канеленокафяв, зелен, черен, червен или пъстър (двуцветен). Масата на 1000 семена се колебае в широки граници- от 40 до 250 гр.
Соята е топлолюбива култура. Пониква при 9- 11 ⁰С, но бързо никне при температура над 15 ⁰С. по- издтъжливи са сортовете с тъмни семена. Соята изисква много влага за поникването- смената и трябва да поемат вода до 154 % от масата си. Поради добре развитата си и с голяма усвояваща способност коренова система соята вирее на всички почви с изключение на много киселите, тежките, заблатени и засолените. Вегетационният период на соята в зависимост от сорта, района и условията варира от 100 до 160 дни. Цъфтежът в едни случаи започва 30 дни, а в други 60 дни след поникването. Соята се самоопрашва. Опрашването се извършва още преди отварянето на цветовете, за това чуждото опрашване е много рядко- под 1 %.
Сортове- биисон- стеблото е високо 110- 115 см. Първите бобове се залагат на 16- 18 см над почвата вегетациооният му период е 130- 140 дни. През последните години у нас се внедряват много сортове с по- кратък вегетационен период, които при благоприятни условия дават много високи добиви. Такива са Американските сортове Ходсон и С-1346, и българските Боряна, Заря и Бисер.
29. Соя- технология на отглеждане, прибиране и използване.
Соята е невзискателна към предшественика. Успешно развива след всяка култура, стига почвата да не е заплевена. Понася засяване след себе си. Традиционна обработка на почвата за соята е есенна дълбока оран, дискуване, култивиране и брануване. При отглеждане върху високоплодородни почви торенето с минерални торове не дава съществен ефект. На почви с ниско и средно плодородие, внасянето на торове, особено на фосфорни и калциеви, е задължително след предварителен анализ на почвата. Между различните източници на минерален азот соята най- добре реагира на карбамида. Соята се нуждае от много фосфор. Калият е необходим за растенията през цялата вегетация. Той оказва съществено влияние на хранителния баланс на растенията. Важно значение за получаване на високи добиви има качеството на семената. Времето за сеитба е съобразено с температурата, наличието на влага в почвата и продължителността на деня. Лимитиращ фактор са валежите. През последните години съществено значение придобива ранното засяване на соята. Засяването на соята при късни срокове води до понижаване височината на растенията. Когато соята се отглежда като втора (следжътвена) култура, сеитба трябва да се извърши не по късно от края на юни. При поливни условия и оптимални грижи през вегетацията от нея може да се получи нормален добив. Добивът зависи от гъстотата на посева и конфигурацията на хранителната площ. В страните с развито соево производство се практикува тесноредова сеитба, която води до повишаване на добивите с 10-20%. При неполивни условия трябва да се сее на междуредово разстояние 40-50 см, а при напояване по бразди- 50-60 см. При неполивни условия се засяват 30-35 хил, а при поливни 40- 50 хил. кълняеми семена на декар. В зависимост от едрината на семената нормата може да бъде 4- 5 кг до 6-7 кг на декар. Оптималната дълбочина на засяване е 2-4 см. Започва в пълна зрелост, т.е. една седмица след пълното опадане на листата. През това време влажността на семената е около 15%. При по- ниска влажност прибирането следва да се извършва през нощта или рано сутрин. Така се намаляват загубите от разпиляване. Като втора или следжътвена култура соята у нас мове да се отглежда за зърно или за зелена маса, като суровина за силаж заедно с царевица и други житни култури или самостоятелно.
30. Грах- пролетен и зимен.
През последните години фуражният грах придобива голямо значение за нашата страна. Зърното е богато на белтъчини (средно 26-28 %). Граховите смески осигуряват 3-5 и повече тона тревна биомаса, а сортовете на зърно- по 280- 300 кг и повече зърно от декар. Зелената маса, сенажът и сеното от граховите смески се приемат с охота от преживните животни. Отличен предшественик е за зърнените житни култури. Той не се нуждае от напояване. Зимуващите сортове понасят температура минус 20 градуса без снежна покривка и -25 когато са покрити със сняг. Прекомерните суши и температури над 30 гр, задържат развитието на граха и са причина за получаване на ниски добиви. Грахът принадлежи към семейство бобови. Граховите растения развиват централен вретеновиден корен, който стига на дълбочина 100 см. Стъблата са полуизправени и слабо разклонени. При узряване лягат на почвената повърхност. Листата са сложни, чифтоперести. Прилистниците са големи, листообразни. Цветовете са сравнително едри, развити по 2 на общ цветонос. Бобът е слабо извит, с остър връх, средно едър. Семената са сиво- зелени, с множество виолетови, гъсто разположени точици при сортове за зелена маса и едноцветни, мръсно бели при граха зърно, а прибрани в млечно- восъчна зрелост имат зеленикав оттенък. От граха за зелена маса сега у нас се отглеждат 2 сорта- Плевен 10 и Мир.
Най- добре е почвата да се обработи с дисково оръдие на дълбочина 10-12 см. Според състоянието и се прилагат и по изключение три дискувания. Тори се с 8 кг фосфор и 6-7 кг калий на декар. Сеитбата се извършва от 10 до 15 октомври за северна и от 15 до 25 октомври за южна България. Задължително мероприятие след сеитба е валирането с членест валяк. Важна грижа е борбата срещу възрастното насекомо грахов зърнояд.
Извършва се разделно (двуфазно) прибиране. Първата фаза включва коситба. След окосяване растенията се оставят да изсъхнат в продължение на 2-5 дни на откоси, след което се подбират и овършават с наличните комбайни. След овършаването зърното трябва незабавно да се почисти и задължително се фумигира срещу граховия зърнояд. Използва се препаратът делиция.
31. Фий- пролетен и зимен.
Обикновен фий- е ценна трева и зърнена фуражна култура. Зърната му съдържат средно 30 % белтъчини. У нас се отглежда сорт номер 666. Семената на обикновенния фий поникват при температура 2-3 градуса. Кълновете му понасят -3-4 градуса. Той е сравнително взискателен към влагата. Фият се развива в почти всички типове по ви, богати на калций. Фият не е много взискателен към предшественика. Фият реагира положително на торене с органични и минерални торове, а също и на микроторене с фосфорни торове. Голямо е значението и на торене с калциеви торове. Най- подходящият срок за сеитба на пролетният фий е втората половина на февруари и началото на март. Ранната сеитба има голямо значение за размера на добивите на зелена маса и зърно. Оптималната посевна норма е 15- 20 кг на декар на дълбочина 4-6 см. Когато е предназначен за зърно, фият се прибира щом настъпи восъчна зрелост на зърната. Най- добре е когато фият се прибира двуфазно. Първата фаза коситба, втората фаза включва прибирането и овършаването на изсъхналите ивици. Когато е предназначен за получаване на сено, фият се окосява при пълно развитие на долните бобове и при оформяне на зърната в тях.. в тази фаза добивите и качеството на продукцията са най високи.
Зимен фий- представен е от 2 ботанически вида- пясъчен и панонски фии. Пясъчния е зимно- пролетна култура.понаася ниски температури. Отличава се с високо качество на надземна биомаса. Стъблата на пясъчния загрубяват по- бързо от стъблата на обикновения. Ето защо за сено трябва да се прибира в по- ранна фаза. Отглежда се най- често в смес с някоя зимна житна култура. Панонският фий е по- подходящ за отглеждане върху по-сухи почви и в по- топли райони. Стъблата му са по-къси и добивите по- ниски; отколкото на пясъчния фий. Подходящ за нашата страна е пясъчния фий.
32. Бакла, лупина, секирче.
Бакла - Смляно, зърното на баклата може да се изхранва направо на всички видове селскостопански животни при висок стопански ефект. Изключително е агротехническото значение на баклата. Тя обогатява най- силно почвата с азот. Тя е отличен предшественик за житните култури. Принадлежи към семейство Fabaceae. Включва следните вариетети: едрозърнеста, средно едрозърнеста, дребнозърнеста бакла. За целите на фуражното производство най- голямо значение имат зимуващите сортове средно едрозърнеста бакла. Баклата развива централен вретеновиден корен. Стъблата са четиристенни, гладки, високи 100 и повече см, кухи и неполягащи до узряването. Листата са сложни, чифтоперести, при узряване на растенията бобовете не окапват. Цветовете са сравнително едри, събрани в гроздовидни съцветия, които се развиват в листните пазви. Високи добиви 300 и повече от 300 кг от декар. Цъфтежът по стъблата протича отдолу нагоре. Плодът е гладък, многосеменен (най-често 2-3 семена) боб. Особенно ценни са сортовете А1, А4, А6 и западногерманският сорт Бебо. Баклата е взискателна към естественото плодородие на почвата. За нея най- подходящи са плодородните,богати на хумус, влагозадържащи и добре запасени с калий почви. Неподходящи са преовлажнените и кисели почви. Сеитбата се извършва наесен от 10 до 15 октомври за Северна България и от 20 до 25 октомври за Южна България. Баклата се засява при междуредие 70 см или в триредови ленти с 50 см разстояние между редовете и 70 см между лентите. Оптимален бр кълняеми семена за зимуващите сортове е 30 на кв.м. за сеитба на баклата се използват вакуумните сеялки, прилагани за сеитба на царевица. Торене: макар че е бобова култура, баклата се тори с 6-8 кг на декар азот рано на пролет. Основно мероприятие на пролет е борбата срещу плевелите. Баклата е влаголюбива култура. От болестите най- глямо значение имат сивото гниене и фузариумът. Прибирането се извършва при пълно узряване на зърната. Прилага се директно комбайниране.
33. Многогодишни бобови фуражни растения- значение, фуражна характеристика.
Ботаническото семейство Бобови обединява много видове, някой от които се отглеждат като фуражни култури. Такива са видовете от рода Детелина, Люцерна, Звездан, Еспарзета. Многогодишните бобови треви имат най- голямо значение като полски фуражни растения. Високите добиви, голямата енергия на израстване след коситба или паша, както и богато съдърание на хранителни вещества в зелена маса, особено на белтъчини, характеризират бобовите треви като видове с изключително значение при храненето на селскостопански животни. Биологичната им способност да усвоят свободния атмосферен азот и да го натрупват в почвата ги прави незаменими предшественици на всички полски култури. Бобовите треви имат по- интензивно кореново дишане. В сравнение с житните те отделят 2 пъти по- голямо количество въглероден двуокис. Кореновата система на бобовите ливадни треви в повечето случаи прониква на голяма дълбочина под почвената повърхност. Корените извличат много хранителни вещества, главно фосфор и калий. Прецени комплексно, бобовите култури са незаменими не само като източник на фураж, но и като предшественици за полските култури. Те осигуряват богата паша за пчелите, тъй като отделя големи количества нектар. Най- много отглеждани в целия свят са люцерна, детелина и еспарзета.
34. Люцерна- значение, ботаническа характеристика, изисквания към вегетационните фактори.
Значението на люцерната се определя от много нейни важни биологични и стопански качества. Тя е една от най- добивните фуражни култури. Най- високи добиви се получават, когато се отглежда при поливни условия- 8 т зелена маса, или 2 т сено от декар. Тревна маса на люцерната е богата с хранителни вещества, особено с белтъчини. Много голямо е значението на аминокиселинния състав на белтъчините. Люцерната има и голямо агротехническо значение, което се дължи почти всичко на силно развитата и коренова система. Освен количеството на кореновите остатъци голямо значение има и химичният им състав. Обикновенната люцерна е една от най- старите културни бобови многогодишни треви. В първоначалния и ареал са я отглеждали под наименованието ,,аспест'' или трева за коне. Започва да се отглежда по- масово в България след 1926г. дотогава е заемала незначителни площи, които не са обхванати от статистиката.
Ботанически люцерната принадлежи към сем. Бобови. Според ,, Флора на България'' у нас растат около 16 вида люцерна, по- голямата част от които са многогодишни. Жълта (сърповидна) люцерна- има вретеновидни корени, силно вариебилен вид. Срещат се форми с полегнали, полуизправени и изправени стъбла, които са по- ниски( 30-80см) и изпълнени с паренхимна тъкан. Бобовете и са сърповидно извити с 4-8 семена. Почти не се отглежда като културно растение.; Хибридна люцерна- получена чрез кръстосване м/у синята и жълтата люцерна. Вариабилен вид с най- различни преходи между двете родителски форми. В зависимост от оцветяването на венчените листа се подразделя на 3 типа: синьохибридна, жълтохибридна и пъстрохибридна.
Изисквания към вегетационните фактори. Сравнително топлолюбиво растение. При достатъчна влажност в почвата семената покълват при 2-3 градуса. У нас люцерната намира благоприятни температурни условия в почти всички райони на страната с изключение на планинските. Въпреки че е топлолюбива, люцерната понася добре ниските температури без снежна покривка. Тя е с висока биологична сухоустойчивост. Люцерната е най- взискателна към почвената влага. Влжноста определя размера на получаваните от нея добиви. Валежите у нас са благоприятни за формиране на първия подраст от люцерната. Люцерната е растение на дългия ден. Люцерната се развива най- добре на дълбоки, пропускливи и въздухопроницаеми почви. Особено подходящи са дълбоките черноземни почви. Много е чувствителна към реакцията на почвата. Развива се най- добре в почви с рН 6,8-7,5. Взискателна към хранителния режим на почвата. Главен хранителен елемент за люцерната е азотът. Голямо значение има калцият. За нормално развитие на люцерната важни са няколко микроелемента, като молибден, бор и др.
35. Люцерна- технология на отглеждане и прибиране.
Люцерната може да се отглежда в полски или специални сеитбообръщения и евентоално в тъй наречените клинови полета. Изборът на площ за отглеждане на люцерна зависи от следните изисквания: 1. Площта трябва да е чиста от плевели.; 2. Предшестващата култура да дава възможност за добра подготовка на почвата.; 3. Почвата да е с подобрено плодородие, добре запасена с достъпни форми фосфор и калий и да има необходимия минимум азот. Като предшественици могат да се използват житните култури със слята повърхност. Повторно отглеждане на люцерна на една и съща площ се допуска след 3-5 години. На изорани през лятото и повърхностно обработени площи обикновено се извършва едно култивиране с брануване. За лятно- есенна сеитба обработката на почвата се състои в предсеитбена оран на дълбочина 18- 20 см. Важно условие за нормално презимуване на младите люцернови растения при лятно- есенна сеитба е създаването на плътно легло за семената чрез не много дълбока оран. В поливните райони и при силно засушаване, за да се извърши подходяща оран, преди оранта площта може да се полее. Младите люцернови посеви трябва да се торят с 5-8 кг азот на декар. Целта е първоначалното равитие на люцерната да се стимулира до момента, когато се развият грудковите бактерии. Много голямо значение има торенето на люцерна с калий, който влияе непосредствено върху дълготрайността си. За да формира високи добиви, люцерната се нуждае от големи количества фосфор. Торът се внася наведнъж. Люцерната може да се тори и с оборски тор. Освен на макроелементи люцерната реагира положително и при торене с микроелементи. Най- добри резултати се получават при използване на бор и молибден. За сеитба се използват семена, доставени само чрез СО ,,сортови семена и посадъчен материал'' с висока кълняемост и кълняема енергия и изискват чистота. В подготовката на семената преди сеитба се включва и третирането с молибденови препарати. Най- прилагания срок за засяване на люцерна в нашата страна е пролетният. В северна българия люцерната се сее в края на март и началото на април, а в средата на март. Оптималната температура на въздуха е 6-8 градуса. Люцерната се засява в чисто състояние или под покровна култура. Оптимална дълбочина на засяване на семената на люцерновите семена е 1- 1,5 см. За да се постигне такава дълбочина площите задължително се валират предсеитбено с членест валяк. От всички възможни начини за напояване най- ефективно е дъждуването. Най- подходящ за коситба е периодът от началото до пълния цъфтеж на люцерната. Данните от един опит, проведен в Стара Загора показват, че най- подходящият срок за коситба на люцерната е началото на цъфтежа. Последната коситба на люцерната трябва да се проведе 25-30 дни преди да настъпят трайните застудявания. Голямо значение за размера на добивите от люцерната има височината на окосяването. Оптималната височина за окосяване на люцерната е 5- 8 см, но последната коситба трябва да се извърши на височина не по- малка от 7 см. У нас люцерната се прибира само с машини.
36. Люцерна- методи за запазване на биомаса.
Масовият начин за сушене (подсушаване) на люцерната за сено и сенаж е на откоси направо върху земята. Засега най- приложим и най- преспективен начин е в специални сушилни, работещи в подгрят въздух. Люцерната се подбира и нарязва с комбайн Е- 280 и се подава в сенажовместилница, където се уплътнява добре. У нас люцерната се сенажира в траншеи. Най- добри са резултатите при използване на специални сенажни кули, които са херметично затворени и сенажът не се разваля. Въпреки че сенажирането е по- прогресивна технология от преготвянето на сено и силажиренето, налага се зелената маса да се остави в продължеение на няколко дни да завехне и тогава да се вкара в сенажовместилища. В много страни консерванти на зелени високобелтъчни тревни суровини се използват различни органични киселини. Най- масово се използва мравчена киселина. Като се консервира зелена люцерна с мравчена киселина, колиюеството и за тон варира според влажността на суривината. Средно за 1 тон са достатъчни 3- 5 литра концентрирана киселина. Като се консервира зелената люцерна с мравчена киселина, количеството и за тон варира според влажността на суровината. Средно за 1 тон са достатъчни 3- 5 литра концентрирана киселина. Освен мравчена киселина се използват още оцетна, пропионова, сорбинова и други органични киселини и смеси от тях. Стремежът да се поевтини производството на люцерна е една от причините за нейното пасищно използване.
37. Червена детелина.
Една от най- ценните многогодишни фуражни треви. Дава добри резултати при отглеждане в по- влажните предпланински и планински райони в чисто състояние или в смес с житни ливадни треви. надземната и биомаса е висококачествена суровина за производство на витаминно брашно. Може да се консервира и да се дава на животните през зимните месеци. Обогатява почвата с азот, органична маса и минерални соли, особено с калций. Въз основа на някой особености се подразделя на следните 3 типа: диворастяща червена детелина, еднооткосна червена детелина и двуоткосна червена детелина. Тя има добре развита коренова система . при благоприятни условия в края на вегетационния периодпрониква на около 1 м под почвената повърхност. Кореновата шийка е развита близо до почвената повърхност. От пъпките, развити в пазвите на листните и дръжки, се образуват стъблата. Те са 60- 80, по- рядко над 100 см високи. Листата са сложни, тройни. Съцветието е главица, съставена от 30- 120 цвечета. Венчелистчетата са червени, розови и червено- виолетови. Плодът е едносеменен боб. Семената са с неправилно сърцевидна геобразна форма, светло или тъмно жълти, понякога изцяло или частично виолетови. Червената детелина се развива най- добре при по- влажен и по- хладен климат. Тя е растение на дългия ден. Големи са изискванията на червената детелина към водата. За да покълнат семената и, трябва да поемат вода около 110 % от масата си. За нея са подходящи леките пропускливи почви. Тя е взискателна и към запасеността на почвата с хумус. Отзивчива е на торене с оборски тор, също на торене с микроелементи- манган, молибден, магнезий, ванадий и титан. Сеитбата се извършва под покров или в чисто състояние. Срокът на сеитбата и условията на покълване да се съчетаят така, че червената детелина да е поникнала не по- късно от 20- 25 септември. Оптималната дълбочина на заравяне на семената е 0,5- 1,0 см за по- тежките почви и 2,0 см за по- леките. Особено важна е борбата срещу плевелите. Обработката се води главно по химичен начин подходящи селективни хербециди. Надземната биомаса на червената детелина е подходяща за получааване на сено, сенно брашно, силаж, сенаж, за зелена храна и от части за паша на животните. Тя може да се използва и при създаване на високопродуктивни изкуствени пасища преди всичко за едри преживни животни.
38. Бяла детелина
Бялата детелина е ценна пасищна култура. Надземната и биомаса е богата на хранителни и допълнителни вещества. Тя понася добре ниските температури. Допринася за повишаване плодородието на почвата. Смята се, че бялата детелина е въведена като култура в края на 16 в. от вида бяла детелина съществуват два културни вариетета- microfillum Erith I giganteum Erith. Кореновата система на бялата детелина е слабо развита. Централното стъбло е силно скъсено. В приосновната му част се развиват пъпки, от които покарват много пълзящи стъбла. Листата са тройни. Листчетата са нежно назъбени по цялата периферия. По форма са широкояйцевидни. Прилистниците са кожести и сравнително големи. Съцветието е главичка, заловена за дръжка. След сеитба бялата детелина расте бавно. Бялата детелина е светлолюбиво растение. Бялата детелина е много взискателна към водата. Освен почвената голямо значение има и атмосферната влажност. Бялата детелина не е взискателна към почвения тип и рН на почвата. Развива се добре на слабо кисели до кисели почви. Въпреки че обогатява почвата с азот, тя реагира добре на азотното торене и е отзивчива на торене с оборски тор и на кейдуване. Главно предназначение на бялата детелина е за паша на селскостопанските животни. За семепроизводство бялата детелина се отглежда в обикновени или широки междуредия (най- често 50 см). Лющенето на семената е наложително. От декар се получават от 20 до 120 кг семена.
39. Звездан
Определя се от биологичните и особености на звездана, който се характеризира с много бърз растеж още през годината на сеитбата. Има зимно- пролетен тип на развитие. Звезданът трябва да се отглежда с предпочитание на леки по- бедни почви, както и в райони с по- богати почви, но с продължителни засушавания. Освен че е високодобивен, е богат и с хранителни вещества. Със застаряването му качеството на зелената маса се влошава по- слабо. Най- ниско е съдържанието на протеин в обезсеменените плодове. Животните го приемат с охота, най- добре до настъпване на фаза пълен цъфтеж. По вкусови качества не отстъпва на червената детелина. Поради силно развитата си коренова система не е взискателен към почвата и плодородието и. Най- често се среща на песъчливи, дори чакълести почви, по сипеите и суходолинните пасища. Сухоустойчив и понася преовлажняване на почвата. Осигурява максимални добиви при отглеждането му при поливни условия. Като растение със зимно- пролетен тип на развитие звезданът дава цветоносно стебло още през годината на засяването. За един вегетационен период осигурява 2 а при благоприятни условия - 3-4 коситби. Звезданът не е много взескателен към торенето. Фосфорните торове имат значение, когато се отглежда за получаване на семена. Може да се засява както през пролетта, есента, така и през лятото. Понеже се отглежда на неполивни площи, а лятото и есента и нас са с малко валежи, най- благоприятният сезон за сеитба на звездана е пролетта - средата на март до началото на април. За покълване на семената изискват минимална температура-2-3 градуса. Освен това почвата трябва да е запазена с вода. При благоприятни условия семената поникват за 12- 15 сни. Най- подходящият начин на засяване е безпокровният. Дълбочината на засяване не трябва да е по- голяма от 1,5-2,0 см. Звезданът е пасищно растение. Звезданът понася добрре изтъкването и изкъсването. До масовият цъфтеж се приема с охота от животните. Освен за паша подхожда за засяване в смески за сено. При такива случаи най- подходящ житен компонент е ежовата главица.
40. Еспарзета
Една от най- ценните бобови ливадни треви. Отглежда се с успех по сухите хълмисти и предпланински райони у нас. Освен в чисто състояние еспарзета осигурява високи и стабилни добиви и при отглеждане в смески с някой житни ливадни треви. Богата е на хранителни и допълнителни вещества. Съцветията и листата на еспарзетара са 2,5 - 3,0 пъти по- богати със суров протеин в сравнение с цялото растение. Еспарзетата е богата на хранителни и допълнителни вещества. Съцветията и листата и са 2,5-3,0 пъти по- богати със суров протеин в сравнение с цялото растение. Нейното качество е, че при изхранване в зелено състояние не причинява подуване на животните. Подходяща за пасищно използване. Тя извлича големи количества хранителни вещества, главно фосфор и калий. Еспарзетата не се напада от кускута. Тя е ценно медоносно растение. От 1 декар се получават 10-12 кг висококачествен мед. Развива се най- добре на по- леки, образували се върху варовити скали. Тя предявява определени изисквания към климата. Развива се добре при климатични условия за лозата. Въпреки че е растение на по- топлия климат, понася добре и ниските температури. На добре обработена, достатъчно влагозапазена и топла почва семената (плодовете) на еспарзетата поникват за 7- 10 дни. Достига пълно развитие на втората година след засяването. Еспарзетата обикновено се отглежда на самостоятелни площи извън сеитбообръщенията или в някой от полетата на фуражните или противоерозионните сеитбообръщения. От минералните торове най- голямо значение имат калциевите. Еспарзетата реагира положително на торене с азотни торове. Много добре реагира на торене с молибден. Сеитба: при съхраняване в продължение на 1 година кълняемостта на семената на еспарзетата намалява от 82 на 61 %, а в продължение на 2 години на 2%. Когато еспарзетата се засява в типичните за нея почвени и климатични условия, предпочитат се пролетните сеитбени срокове. За южна България те съвпадат с втората половина на март, а за северна- първата половина на април. Дълбочината на засяване на семената е 2-3 см в по тежки почви и 4-5 см в почви с по-лек механичен състав. Задължително мероприятие е пред и след сеитбеното валиране. Главна грижа през вегетацията е борбата срещу плевелите. Еспарзетата може да се използва за получаване на сено, за паша и за зелено хранене. Еспарзетата се приема с охота от животните при паша.
41. Кръмно цвекло, моркови.
Цвекло за фураж- отглежда се за кореноплодите и листата, които са ценна храна за селскостопанските животни. Продуктивността на цвеклото е висока- средно 5-6 тона кореноплоди от декар. От кръмните сортове у нас се отглеждат Жълт Екендорф, Бета роза и Враня. Има конусовидни кореноплоди с розов цвят. Цвеклото за фураж е култура на по-прохладния и влажен климат. Семената му покълват при температура 4-5 градуса. За да се развива добре и да образува едри кореноплоди, цвеклото изисква много вода и лесмосмилаеми хранителни вещества. В сеитбообръщението цвекло за фураж обикновено се засява след житни култури със слята повърхност. Цвеклото е много взискателно към обработка на почвата. Дълбоката оран се извършва на 25-28 до 30 см непосредствено след прибиране на предшественика. През пролетта е достатъчно едно предсеитбено култивиране с брануване. Важно мероприятие е валирането на площа преди сеитба. Цвеклото за фураж реагира много добре на торене с оборски тор. От минералните торове най- голямо значение имат азотните. Най- подходящият брой растения на декар е 8000-10 000. Кореноплодите на цвеклото имат слабо развит същински корен. По- голямата част от кореноплода се развива над почвената повърхност, поради което ваденето му е сравнително лесно. Кореноплодите се съхраняват в ровници, дълбоки 20-30 см, широки 100-1200 см и дълги до 20м. температурата в ровника се следи през целия период на съхранение на цвеклото. При даване на цвекло на животните кореноплодите се вземат от южната страна на ровника.
Моркови за фураж- кореноплодите на морковите са ценен сочен фураж за селскостопанските животни. Богати са на захари и съдържат големи количества витемини А,Ц и от групата Б. Морковът е двугодишно растение. През първата година образува кореноплод, а през втората година семена. Обикновено морковите се засяват след зимни житни култури. Обработка на почвата се извършва както срещу кръмното цвекло. У нас морковите за фураж се засяват в началото на март при широчина на междуредията 50-60 см. Оптималната дълбочина на заравяне на семената е 1,5- 2 см за по- леките и 0,5- 1,0 см за по тежките почви. На декар се изразходват 500-800 г семена. Важна грижа през вегетацията е редовното окопаване на междуредията, както и напояването при нужда. Борбата срещу плевелите се води с прометрин- 300- 400 гр на декар, и афалон- 200- 300 г на декар. Кореноплодите на моркова за фураж се вадят късно на есен. Когато се използват за храна на животните по- късно, те се складират в ровници. Морковите се запазват трудно, поради което е най- добре непосредствено след изваждането им да се дават на животните.
42. Репко, слънчоглед.
Репко- репкото е сравнително нова сочна фуражна култура за нашата страна. Получено е от двойна кръстоска между рапица и китайско зеле (рапица+ китайско зеле + рапица). От рапицата репкото е взело бързия растеж и ранозрелостта, а от китайското зеле- мощното развитие на листна маса, сочното стъбло, приятния вкус и бавното вдърветиняване на стъблото. Репкото се развива най- добре в условията на по- прохладния климат. През пролетта при повишаване на температурата до 2-4 градуса започва вегетацията. Репкото дава най- високи добиви при отглеждането му след ранни предшественици, каквито са ранните пролетни култури- фасул, грах и др. репкото изисква богати с хранителни вещества, с голяма водоемност и водозадържаща способност почва. Най- подходящи са черноземните и алувиалните почви. Репкото изисква торене с азотни торове- 12-15 кг на декар. Обработката на почвата е същата като при останалите есенни култури. Засява се обикновено редово на дълбочина 1,5-2,0 см. Посевната му норма е 0,8 - 1,1 кг семена на декар. Засява се през втората половина на септември на Южна България и до средата на септември за Северна България. Развитието на репкото и размерът на добивите зависят от условията на презимуване. Освен за храна на животните в зелено състояние на репкото при определени условия може да се силажира. Прибира се във фаза начало на пълен цъфтеж.
43. Картофи, тикви.
Картофи- те са отлична храна за селскостопанските животни, особено за свинете, като се дават варени или запарени. В картофения клубен, както и в кълновете, листата и стъблата се натрупва гликозидът соланин, който предизвиква отравяне на животните. При варене той се разрушава. Голямо значение като ценен фураж има отпадък при преработването на клубените за получаване на скорбяла и спирт. В нашата страна не се отглеждат специализирани сортове за фураж. Картофите са еастения на по- влажния климат. За да поникнат, те изискват температура 7-9 градуса и загиват при минус 1- 1,5 градуса. Картофите са много взискателни към почвата. Най- подходящи за тях са по- леките, наносните, глинесто- песъчливите и песъчливо- глинестите почви. Най- добри предшественици за къртофите за фураж са едногодишните житни и бобови култури и смеските им. Картофите са много взискателни към обработката на почвата. Дълбоката оран срещу тях трябва да се извърши на 25-28 до 30 см. При торене с оборски тор добивите от картофите се увеличават. Преди засаждането клубените на картофите се рътят в щайги в добре осветени и затоплени ( 15- 18 градуса) помещения. Клубените се засаждат, когато температурата на почвата на дълбочина 10 см достигне 7-9 градуса. Картофите за фураж се засаждат в редове на растояние 70 см. Растоянието в реда е 30-35 см. Ваажна грижа за картофите е окопаването. През вегетацията са им нужни обикновено 2-3 окопавания. Картофите се прибират в пълна зрелост. Предназначените за храна на животните през зимата картофи се запазват в ровници, траншеи или в специални картофохранилища.
Тикви- тиквата е високодобивна култура. Има 3 вида тикви- обикновена( свинска, твърдокора), едроплодна (кестенка) и мускатна (цигулка). Най- подходящи за фураж са сортовете едроплодна тиква. Отглежда се след предшественик зърнрни житни култури. Почвата се обработва като за царевицата и другите късни пролетни култури. Фуражната тиква е много отзивчива към торенето с оборски тор. Важна грижа през вегетацията е окопаването. Плодовете се прибират, след като листата и стъблата изсъхнат. Тиквата се озползва за храна на животните непосредствено след прибирането. Те не могат да се запазват продължително време.
44. Изатис, пъстра зайчина.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Фуражо-производство 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.